История на цьолиакията

Хората първоначално са започнали да отглеждат зърно в неолита (около 9500 г. пр. Хр.) в западна Азия и е вероятно това заболяване да не е настъпило преди това време.Терминът "цьолиакия" идва от гръцкия κοιλιαόνός ( koiliakós , "abdominal")Аретей (Aretaeus) от Кападокия, живял през втория век в същата област на Гърция, регистрира синдром на малабсорбция с хронична диария, причинявайки омаломощяване на цялото тяло. Неговият труд "Coeliac Affection" привлича вниманието на западната медицина, когато Франсис Адамс през 1856 г. е представил превод на творчеството на Аретей. Пациентът, описан в работата на Аретей, има болка в стомаха и е атрофиран, блед, слаб и неспособен да работи. Диарията се проявява като кашави или воднисти изпражнения, които са бели, зловонни и причиняващи газове. Болестта е упорита и подлежи на периодично възобновяване. Проблемът, смята Аретей, е липсата на топлина в стомаха, необходима за усвояване на храната и намалена способност за разпределяне на храносмилателните продукти в цялото тяло, което води до диария. Той разглежда това като болест на старите и по-често засягащи жените, като изрично изключва децата. Причината, според Аретей, е понякога или друго хронично заболяване, или дори консумация на "обилно количество студена вода".Холандски лекар Винсент Кетелаер публикува книга през 1669 г. , в която се съдържа описание на диарийно заболяване, при което той заявява, че фекалиите могат да бъдат толкова обемни, че "няколко легена или гърнета рядко поемат тези натрупвания". Джон Брикнел в книга, написана през 1737 г., споменава пациенти, страдащи от "бял поток". И двамата автори може да са описвали цьолиакия.Педиатърът Самюъл Джи дава първото съвременно описание на състоянието в лекция в Лондон, през 1887г. Той предполага, че диетичното лечение може да бъде от полза. Джи приема ранните описания за заболяването и приети същите термини като Аретей. Той проницателно заявява: "Ако пациентът изобщо може да бъде излекуван, той трябва да се подложи на диета." Джи признава, че чувствителността към мляко е проблем при децата с цьолиакия и че трябва да се избягват храни с нишесте. Обаче той забранява ориза, плодовете и зеленчуците (всички биха били безопасни за ядене) и препоръча сурово месо, както и тънки резени препечен хляб. Джи подчертава конкретен успех с едно дете, което е хранено с най-добрите холандски миди. "Въпреки това, детето не можеше да понесе тази диета за по-дълго време, поради недостигът на миди през цялата година”.Кристиан Арчибалд Хертер, американски лекар, описва болестта през 1908 г. в книга за деца с цьолиакия, която той нарича "чревен инфантилизъм ". Той отбеляза, че техният растеж е забавен и че мазнините се понасят по-добре от въглехидратите.Епонимът Джи-Хертер се е използвал, за да признае приносът и на двамата в областта. Американският педиатър Сидни В. Хаас съобщава за положителни ефекти от бананова диета през 1924 г. Тази диета остава на мода, докато се установи причината за заболяването. Във Великобритания по време на Втората световна война за деца с цьолиакия са осигурявяни доставки на сушени банани като допълнителна дажба. Интересно е да се отбележи, че в тези ранни години няколко лекари отбелязват, че хлябът влошава симптомите, но никой не прави връзката с причинно-следствената връзка с цьолиакия.В началото на 20-ти век са се опитвали различни диети, с известен успех, но без ясно разпознаване на токсичните компоненти.Връзката с пшеницата била установена през 1940 г. от холандския педиатър д-р Вилем Карел Дике. Вероятно клиничното подобрение на пациентите му по време на холандския глад през 1944 г. (през което брашно е оскъдно) може да е допринесло за откриването му. Дике забеляза, че недостигът на хляб е довел до значителен спад на смъртността сред децата, засегнати от цьолиакия, от над 35% до нула. Той също така съобщава, че след като пшеницата отново е била на разположение след конфликта, смъртността се е повишила до предишните нива. Докторската дисертация на Вилем Дике от 1950 г. установява, че изключването на пшеница, ръж и овес от диетата води до значително подобрение. Показана е токсичността на протеинов компонент, наричан глутен. Колегите на Дике, Вийерс и Ван де Камер, показват, че измерването на мазнините в изпражненията отразява клиничното състояние. Ранните проучвания са при деца, но измерванията на мазнините в изпражненията документират, че състоянието може да бъде разпознато при възрастни. Връзката с глутена от пшеница е направено през 1952 г. от екип от Бирмингам, Англия. Хистологичните аномалии на лигавицата на тънките черва са доказани без съмнение от Джон Поли през 1954 г. върху проби, взети при операция.Това отваря пътя за проби с биопсия, взети чрез ендоскопия, описани от Ройер през 1955 г. и Марго Шинер през 1956 г., и предоставят надеждна диагноза. През 60-те години на миналия век са изяснени други особености на цьолиакията. Нейният наследствен характер е признат през 1965 г. Връзката с дерматит херпетиформис е предположена от Самман през 1955 г. и основана от Шустер и Маркс през 1965 и 1968 г. В началото на 70-те години са идентифицирани генетичните маркери на цьолиакия и въпреки че гените, които причиняват заболяването, не са напълно идентифицирани, изследванията продължават с надеждата, че това ще бъде постигнато и може би ще доведе до нови лечения, различни от безглутенова диета. Първото общество за цьолиакия (сега Celiac UK) е основано през 1968 г. и подобни общества вече съществуват по целия свят. Те осигуряват изключително ценен източник на информация. Настоящите проблеми включват дефиниране на поносимите нива на глутен, дали овесът е опасен за някои или всички целиаци и вероятността състоянието да е относително често и често без класически симптоми. В България единственото мащабно проучване е проведено през 2009г. от доц. Емилия Пантелеева в авторефератът и на дисертационен труд за присъждане на научна и образователна степен “доктор” с наименование “Диагностична стойност на имунологичните маркери за цьолиакия в детска възраст”. В продължение на 2 години са изследвани 630 деца и възрастни, като децата са 567.